ДЕСИ БОЯНОВА
ПОСЛЕДНАТА ЗВЕЗДА
Погледна към небето от коприна.
В очите ти живееха звезди.
Те падаха с листата всяка зима,
удавени в прегръдка на сълзи.
Проблясваха за миг на тротоара,
изпращаха предсмъртния си зов.
Всяка беше тъй безкрайно стара,
И тъй безкрайно пълна...със любов.
Те чакаха светът да ги намери,
един далечен странник да се спре
и в блясъка им бавно да отмери
пулса на забравено сърце.
Преди дъжда за миг да ги измие.
Преди да станат рожби на прахта.
Преди следите някой да изтрие.
Спасих една...последната звезда.
***
КОКИЧЕ
Настръхваш ли, когато ме погледнеш
с очите на забравена луна?
Издъхваш ли когато ме затегнеш
по нишките на своята душа?
Усещаш ли как кожата ми диша
под допира на бягаща вълна?
Подсещаш ли сърцето си да пише
с мастило от изтекли сетива?
Разхождаш ли се алено-запален,
жадувайки във залеза да спреш,
с ръцете си предсмъртно да го галиш
и може би...със него да умреш?
Събуждаш ли се сутрин във росата,
потърсил в нея чистите недра?
Изпиваш ли я с мислите когато
си спомниш, че от мене е дошла?
А можеш ли без поглед... да обичаш?
Разтворена погреба ме снега –
Твърде рано цъфнало кокиче,
твърде късно среща пролетта...
***
ДЪЩЕРЯ НА ОКЕАНА
Игривите бледо-студени вълни
разляха контури от пяна -
От тяхната сила жена се роди
и превърна брега им във рана.
Задъхано блъскаха, молеха в тон
от ръцете и малко пощада.
Тя нежно потъпкваше техния дом
и вървеше към своята клада.
Дали небесата с любов покори?
Под стъпките рози цъфтяха...
Но щом ги отмина – пръстта ги покри
и безброй песъчинки се сляха...
С усмивка поела към своята смърт,
тя брега си превърна в пустиня.
И само океанът нашепва до днес
че преди е прегръщал градина...
****
ПОСЛЕДНА СРЕЩА
Спря ли се
преди да ме подмине?
Споменът се счупи... в тротоара.
Спря се май... огледа ме рутинно
и извади от палтото си цигари...
"Искаш ли една?",
попита вяло -
Сякаш бях безкрайно непозната.
Сякаш и до смърт не бих вървяла,
само ако знаех... че ме чака.
"Не, не пуша,
все едно не знаеш!"
А виждал ли бе някога очите,
които се изпълваха с копнежи,
целуваха го и боготвориха?
Исках да крещя,
а той мълчеше.
Скъса и последното ми цвете.
Завърших във душата си... с тирета.
Романът той така и не прочете...
"Тръгвам си,
и моля те без сцени!"
Каза го, погледна ме... изстинах...
Все така изправен и надменен –
Животът се загърна... и отмина.
***
СТИХ ЗА ЛЮБОВТА
Зарових се под кадифе от спомени,
в усмивката на спящите звезди.
Отроних нежни думи, неразтворени
в мастилото на твоите сълзи...
Изписах с въздух нашите знамения,
разпръснах ги в очите на зора -
За всичките животни и растения
обречени до днес на самота...
Дърветата прегърнаха си клоните,
реките сляха бисерни води.
Ятата птици весело се гонеха,
и макове целуваха треви...
Моретата преливаха от радост,
делфините се носеха в нощта.
И галеха отлитащата младост
с прозрачния воал на любовта...
Мидите се трупаха препълнени
със спомени от чужди брегове.
И някой ги събираше по пътя си
и чуваше океана да зове...
Влюбено усмихна се природата,
готова беше... да се отдаде.
Усмихваше се в този миг и Бога.
Разделяхме се... само ние с теб.
***
ИЗГУБЕН ЗАЛЕЗ
Без теб всички дни са еднакви -
безкраен обшит кръговрат.
Понякога - медено-сладки.
Понякога - огън и ад.
Отпивам на глътки мъглата,
която и ти си изпил.
Заравям ключа под вратата,
адреса дали си изтрил?
Говоря, с усмивки и звуци.
Душата задгробно мълчи.
Дъждът се прикрива в улуци,
докато вкуса си сгорчи.
Излива се в мен на порои.
Но аз упорито блестя.
Усмихнат, спокоен героя
под маската - реже лица...
Бях слънце, и ти ме намери -
Погали лъчите с ръка.
Изригнаха огнени сфери
в повторно родена звезда.
Отдавна сърцето не паля -
Складирах у теб светлина.
Сега съм изгубил се залез
в затвор от разбити слънца...
Без теб вечността е мъчение.
Разпъва душите на кръст.
Но в подвига няма спасение,
лъчите щом станат на пръст...
***
ОСЪДЕНА
Срещнах съдията на мечти.
Не беше никак ясна правотата.
Размиваха се с чистото вини.
Душата ми не чакаше отплата.
Виновна или не... се примирих.
Законът – той човешкото отрича.
Отхвърлях, и отказвах... но приех.
Наказа ме живота... че обичах.
Наказа ме с мълчание до гроб.
Веригите поне сама избирах.
Престъпника не бях, а само роб
и служех на кралица Справедливост.
Отваряха килийните врати,
аз даже не помислих да избягам.
А молех любовта си през сълзи
без мен от този ад да се спасява.
Но тя стоеше – кротка и добра,
отпуснала главичка, примирена.
И никой във затвора не видя
Как тихо я завих... и я погребах.
***
ДЕЦА НА МИСЪЛТА
Думите не казват нищо ново,
из стари лабиринти се въртят.
Превърнати във армия от роби,
работят и отчаяно зоват.
Отнемам им нарочно свободата,
а те ме гледат с молещи очи.
Превръщам редовете им в театър.
Завързвам ги с невидими конци.
И ролите прилежно изиграват
на кукли със усмихнати лица.
Обличам ги в одежди от забрава.
Те живи са – с откъснати сърца.
Скимтят във мен, а аз ги изтезавам.
Изстисквам всеки спомен за тъга.
Безчувствени и празни ги оставям,
погребани във нечии уста.
Повярвах, че са мъртви, но те стават -
възкръсват по-могъщи от преди.
Във рими като воини застават,
очаквайки стиха да ги роди.
Неволно в мисълта си ги зачевам.
И майка съм, и стража, и затвор...
отричам ги, а после ги приемам –
деца са на небесния простор.
***
ПИСМО ДО ЛЮБОВТА
Още ли ме чакаш, мила?
Тихо! Знам че те боли.
Знам, че облаци си пила
и си сваляла звезди.
Знам, че твоята надежда
чудеса от мен роди.
Знам, че искаше от прежда
да изплиташ светлини.
Още ли ми вярваш, мила?
Аз умрях...и те раних.
Друга съм, спокойна, силна.
Друга те прибра...уви!
Знам че даваше без данък
всяка пролетна дъга,
всички бури ураганно
ги превръщаше в мечта.
Знам че страдаше – ти майка
с свойте блудни дъщери.
И се хранеше с утайка
от сгорчените треви.
Всичко знам , любима моя!
Не унивай, не плачи!
Тук съм, вечно ще съм твоя!
В някой ...Остани и ти!
